HOLD THE LINE – ПОЛОВИН ВЕК TOTO: Рок легендата Джоузеф Уилямс за пътя през десетилетията

Половин век на сцената - ТОТО. Как старите рок парчета от 80-те заживяха нов живот с милиарди слушания в мрежата. За пътя през десетилетията, за родния Лос Анджелис, скован от протести - гласът на ТОТО, но и на Цар Лъв - Джоузеф Уилямс в “Между редовете” пред Виктория Бояджиева.

Г-н Уилямс, ТОТО скоро ще стане на половин век – 50 години. Въпреки това песните ви остават актуални сякаш се прераждат за новите поколения. Песента Hold the line достигна един милиард слушания в Spotify – мрежа на младите.

Да, а Africa вече има над два милиарда слушания. Мисля, че младите се интересуват от историите на самите музиканти. Toto винаги е била група, съставена от изключителни професионалисти – най-добрите от най-добрите. В повечето съвременна музика това просто го няма. Да, има добри текстове, страхотни певци и някои добри инструменталисти. Но при Toto албумите винаги се правеха почти като филмова продукция – с огромно внимание към детайла.

Мислите ли, че младото поколение търси стойност в тези стари песни?

Мисля, че да. Но също така смятам, че търсят нещо малко по-сложно.Музиката с времето се опростява, според мен. А ние се радваме на късмета да имаме песни, които са преживели втора и дори трета младост.

Особено хита Africa след сериала Stranger Things.

Да, точно така. А и Weezer направиха кавър, което ни помогна много. И части от песента се използва в рап музика. Много млади хора от новото поколение ги откриват така. А много от хората, които са били фенове през 80-те, вече са родители и децата им са израснали, слушайки музиката на Toto вкъщи – тази, която родителите им обичат.

Снимка:  Джоузеф Уилямс, Getty Images

А каква е историята зад хита Africa – станал любим на няколко поколения?

Тя е написана от Дейвид Пейч, един от основателите на групата. С него сме писали много песни, включително „Pamela“. Дейвид е човек, който много се интересува от история, филология. Обича да се предизвиква с образни, богати текстове. С песента Africa той е искал да разкаже история от гледната точка на журналист от National Geographic. В началото на песента той е на летището и чува как Африка го „зове“. За него това е красиво, загадъчно място. И после използва континента Африка като метафора за жена – или по-точно, използва женския зов като метафора за самия континент.

Кои песни са най-близки до сърцето ти?

О, със сигурност Africa. Отново съм на турне с групата вече 15 години. А Дейвид Пейч, който написа песента и изпява част от нея, за съжаление вече не може да пътува с нас. Така че аз пея и неговата част. И това е най-голямата радост за мен всяка вечер на сцената. Наистина обожавам тази песен. Винаги съм я обичал – още от първия път, когато излезе. Имам шанса да я пея всеки ден. Публиката става на крака, участва – това е най-емоционалният момент във всеки концерт и за нас, и за тях.

А Hold the Line?

Това е песен, която наричаме „директна“ – направо в целта. Класически рок, с директно звучене и груув. Има страхотна китара, но реално ритъмът ѝ е като от 50-те години. Много е педесетарска. А текстът е изключително простичък. „Не е в начина, по който ме прегръщаш, не е в начина, по който казваш, че ти пука...“ И отново – Дейвид Пейдж винаги се е интересувал от история и военна тематика. Така че използва фразата Hold the Line, която на английски е военен термин. Когато си на фронта и командирът казва на войниците: „дръжте линията, не се оттегляйте, не се пречупвайте“ – става дума за устойчивост, за геройство. И той просто използва това като метафора за любовна връзка. „Продължавай, дръж се, не се отказвай.“

Как успявате да поддържате групата жива, особено след като загубихте двама от основателите й и толкова близки до сърцата ви хора - Джеф и Майк Поркаро? Казвате, че и Дейвид Пейдж не пътува с вас вече.

Просто се опитваме да поддържаме самата музиката жива.След 50 години в ТОТО продължава да важи желязно правило – ако някой напусне или си отиде от този свят, този, който го замества, трябва да бъде също толкова добър музикант, колкото оригиналните членове. Така че днес Toto е по-скоро идея, отколкото просто група. Разбира се, Стив Лукатър все още е там, от самото начало. Аз съм след него – с най-дълго участие. Но всички друго музиканти – пианистът, барабанистът, басистът – всеки от тях трябва да бъде на нивото на оригиналните, за да запази идеята на Toto жива.

Това е много висок стандарт.

Стандарт на майсторство. И докато това се спазва, ние се чувстваме комфортно да се наричаме Toto.

Как оставате автентични, но все пак в крак с времето?
 
Що се отнася до следването на новите музикални тенденции – разчитам на дъщерите си да ми помагат. Защото, когато си прекарал целия си живот в музикалния бизнес, в моментите, когато не работиш – не слушаш музика. Ако си журналист, когато си почиваш, не слушаш други журналисти. Когато дъщерите ми бяха малки и ги карах на училище всеки ден, те казваха: „Чуй това“, и ми пускаха разни песни. И много от тях ми харесваха, други не чак толкова.

Те също ли са музиканти?

Да. Едната ми дъщеря е страхотна китаристка и певица. А по-голямата ми дъщеря също е прекрасна певица, но в момента е посветена на майчинството.

Виждате ли нещо общо между вашата връзка и тази, която си имал с баща си – той е легендарният автор на филмова музика Джон Уилямс, в чиято глава за пръв път са прозвучали мелодиите от „Междузвездни войни”, „Индиана Джоунс”, „Джурасик парк”, „Сам вкъщи”, „Хари Потър” и още много.

Снимка: Джон Уилямс и Джордж Лукас, Getty Images

До някаква степен, да. Мисля, че за техните приятели и хора около тях е доста впечатлени, че съм вокалистът на ТОТО и все още обикалям по турнета. Баща ми също е много впечатлен. Отне ми много години да го впечатля. Сега се удивлява на количеството концерти, които правим. В неговата кариера той прекарваше по-голямата част от времето в детайлно композиране на музика на пиано в студиото, после дирижираше оркестъра. Чак по-късно в живота си започна да прави повече концерти като диригент на симфонични оркестри по целия свят, но не и в мащаба, в който ние го правим.

"Бащата" на музиката от "Междузвездни войни" празнува 92-рия си рожден ден (СНИМКИ)

Как е той в момента?

Много, много добре. Възстановява се от някои здравословни проблеми, които имаше. Но вече е на 93 години, така че не е младеж. Въпреки това е все така умен и буден, както винаги е бил. Винаги е бил изключително интелигентен – много по-умен от мен. И мисля, че всички тези години, прекарани в писане на сложна музика, са запазили ума му изключително здрав. Все още е много, много бистър. И все още работи, представи си – въпреки че сега е в период на възстановяване. Наскоро бе поканен да напише произведение за Виенската филхармония. И все още е в постоянен контакт с продуценти като Стивън Спилбърг, които искат да работи, докато буквално не падне. А той обича да го прави – това го държи зает и здрав и не му дава да се фокусира върху факта, че е на 93.

Снимка: Джон Уилямс и Стивън Спилбърг, Getty Images

Спомняте ли си първия момент, в който се докоснахте неговата музика? Коя беше първата Ви работа с баща Ви?

Бях на 15. Написах и изпях песен за филма The Fury („Яростта”) от 1975 година. Филмът има страхотен саундтрак, дело на баща ми. Имаше сцена, в която героите вървят по плажа, а радио свири във фонов режим – и им трябваше песен. Това беше моята работа. По-късно на 22 години направих нещо подобно и за „Междузвездни войни”, третият филм. Баща ми дойде при мен и ме помоли да напиша думи за едно музикално парче в двореца на Джаба - Lapti Nek. Песен, която герой пее в двореца на Джаба. Същото се случи и в края на филма – при празненството на еуоките.

Снимка: Джон Уилямс, Getty Images

Участвали сте и в обичания от всички „Цар Лъв“.

Това беше страхотна работа. „Цар Лъв“ се случи след като напуснах Toto през 1986–1988. Като по-млад, пеех в реклами – за McDonald’s и други марки в САЩ. От Disney ме поканиха да изпея всички вокали на главния герой в „Аладин”. Отидох в студиото, изпях песните, режисьорите ги харесаха, продуцентите също – но композиторът не ги хареса. Мисля, че им стана мъчно за мен, затова около година по-късно ми се обадиха отново и казаха: „Правим нов проект – ще се казва The Lion King. Елтън Джон пише музиката, Тим Райс – текста. Не обещаваме нищо, но ела да направиш демозаписи.“ Бях с жена ми. Случайно се оказа, че човекът, който продуцираше песните в студиото, беше нейно детско приятелче. Започнаха да обсъждаха друга песен, при която героят расте – започва като дете, свършва като възрастен, но песента е написана в доста висока тоналност. И тогава чух жена ми шепне на приятеля си: „Нека Джо пробва“. Това беше Hakuna Matata. След девет месеца получих по пощата покана за вътрешна прожекция на Цар Лъв – само за екипа. Отидохме. Гледахме. И изведнъж чух гласа си от екрана. Така разбрах, че са ме включили във филма – само в частта с порасналия Симба.

На колко години бяха дъщерите Ви по това време?

Те още не бяха родени – значи това е било около 1992 или 1993 година.

Спомняте ли си как реагираха, когато слушаха песните?

О, да. Слушат ги цял живот. И имах късмет, че песните, които изпях, бяха включени в албума на Елтън Джон. Това беше хубаво. Благодарение на това, когато се появиха децата, можехме да си позволим да ги отглеждаме. Хах И до днес децата слушат тези песни, защото филмите на „Дисни” са класики, които остават за цял живот.

Какво Ви води в България?

Ами A380 самолет. Това ме доведе тук. Не, истинската причина да съм тук този път е, че работя по албумен проект с мой приятел от години – Маелин. Милен Врабевски, както му викат тук. Когато го срещнах, просто започнах да го наричам така – американската версия на името му. Работим по песни на неговата група Intelligent Music Project – сега предстои да излезе 9-тия им албум, а за мен това ще е 5-тия албум, в който ще участвам. Милен събира музиканти от цял свят- барабанистът Саймън Филипс, който замести Джеф Поркаро в Toto, също е работи по тези албуми. Музиката им не е „обичайна“ за тези географски ширини. Тя е интересна, сложна – изисква добри музиканти, на нивото на тези от Toto. Текстовете носят силни послания – говорят за човешкия дух, за младостта и за любовта към човешката същност.

Музикантът Боби Вълчев разказва какво е да свириш на една сцена със Стинг, Лайънъл Ричи и Том Джоунс

Как успявате да балансирате между соловата кариера, групата и работата по филмите?

Всяка работа е напълно различна. Прекарах около 15 години в писане на музика за телевизионни сериали – това е съвсем различен тип процес.Пишеш и композираш музика, която е твоя, но тя е предназначена за други хора. И те имат право да кажат: „Не ми харесва. Можеш ли да промениш това?“ Така че трябва да си отворен за критика. Не бива да се засягаш. В крайна сметка работиш за хората, които създават филма или продукта. Когато пишеш песни за собствен албум, можеш да правиш каквото си искаш. Всичко зависи от теб.

Снимка: Джоузеф Уилямс, Getty Images

Вие сте главният герой.

Точно така. А турнетата са съвсем друга вселена. По-скоро си като актьор на "Бродуей" – всяка вечер. Трябва да имаш сценично присъствие. Трябва да изглеждаш щастлив. Иначе на публиката ще ѝ се предаде лоша енергия.

Ще записвате ли нови албуми?

Сега имаме големи концерти. Но не сме мислили сериозно за нов албум на Toto. Но винаги казвам: никога не казвай „никога“. Фокусът ми е върху турнетата. Следващата година ще намалим малко обикалянето, за да се подготвим за 2027 – това ще е 50-годишнината на групата.

Следващото Ви голямо турне ще е из Щатите. Америка в момента е доста гореща точка. Ако трябваше да напишеш песен за Америка днес, каква би била тя?

Може би песен, която напомня на всички, че все още сме една държава, въпреки различните мнения. Трябва да помним това – вместо да се стремим отново към гражданска война. Сега сме в ситуация, в която половината от страната мисли едно, другата половина – друго. Половината обича лидерите ни, другата половина не може да ги понася. Но ние се радваме на свобода – нещо, което малко хора по света имат. Може би такава ще е песента.

Пише L.A. на шапката Ви. В момента Лос Анджелис гори образно казано заради протестите. 400 души са арестувани, имаше вечерен час. Как възприемаш ситуацията?

Ами, всичко започна точно докато тръгвах насам за работа. Бях в самолета и дъщерите ми пишеха: „Виж какво става тук!“.

Все още живеете там?

Да, все още живея в Лос Анджелис. Този протест е свързан с депортирането на хора, които живеят в страната, но може и да не са граждани на САЩ. Много хора смятат, че това не е правилно, че напомня повече на нацистка Германия. А други пък настояват тези хора да бъдат изритани от страната. Всеки има право на своя протест до там докъдето няма насилие. Но разбира се, ако започнеш да чупиш имущество, ще бъдеш арестуван.

Снимка: Протестите в Лос Анджелис, Дамян Доварганес, АП, БТА

Президентът Доналд Тръмп дори изпрати военните. Използва думи като „освобождаване на града”. Мислите ли, че положението е толкова тежко, че трябваше да се включат военните?

Моето усещане е много просто. На първо място аз не коментирам политика. Не заемам страна, защото моята работа е да излизам и да пея за всички. И не е честно ние да даваме нашата оценка и да влияем на хората. Това е и принцип на Тото. Името на много езици означава всички. Всичко. И ако аз изляза и кажа: „Тръмп не е прав и не трябва да постъпва така” или „Трябва да вярвате в Тръмп, той е втория пратеник след Исус”, то половината аудитория ще е скандализирана, защото смятат, че Тръмп е смешка. Но аз бих казал това – всеки има право да протестира, докато е мирно. Лично аз смятам, че трябва да погледнем по-отблизо казусът с депортирането и да се допитаме до нашата Конституция. И спрямо нея да направим каквото е правилно, а не кой каквото му хрумне.

Смятате ли, че музиката и изкуството трябва да имат отношение към обществените процеси?

Абсолютно да. И има артисти, които посвещават изкуството си на това. И е много важно. Но нашата музика, тя по-скоро цели да обедини, да забавлява.

ТОТО се среща с публиката си от половин век почти. Какво виждате в очите на хората? Как се промениха?

Това, което най-много обичам в турнетата е, че ние пътуваме навсякъде: Близкия изток, Югоизточна Азия, Австралия, Япония, Китай, САЩ, Европа, Източна Европа. И въпреки леките културни разлики, хората навсякъде са еднакви. Те искат да бъдат забавлявани и да изпитват обич. Обичат хубава музика. И независимо дали става дума за 1977 или 2025 – да, има разлики в дрехите, в прическите – но реакцията към музиката е същата. Тези емоции са над злободневните събития, над различните епохи.

Повече гледайте във видеото.